Борба да спечелиш няколко лева, за да си купиш не друго-храна! Борба, за да избегнеш дупката по пътя. Борба, за да попаднеш на лекар, който няма да убие детето ти. И молитва...да не попаднеш под падащо дърво.

Не съм вярваща, не съм и отрицателно настроена. Но каква е тази действителност??? Всеки ден съм свидетел на борбата с абсурдите.

Не бяхме ли държавата с отрицателен прираст, която се бори да оцелее? Която има нужда от работоспособни, интелигентни, млади хора за да подобри нивото си? Защо тогава ежедневно в новинарския блок чувам за набити, нахапани, убити?  Не стига действителността ни, с която трябва да се справим, а и започнахме да се самоунищожаваме.

Винаги съм мислела, че ще се боря, за да постигна повече. Осъзнавам че тук и сега, днес, борбата е за оцеляване.

Все по-рядко срещам хора, които изобщо ги е грижа. О, извинете, моя грешка! Всеки от нас го е грижа, но вкъщи...когато затвори вратата и изпразни душата си. Недоволства много, но остават смачкани сред бита.  Там някъде из неизмитите чинии, пуснатия силно телевизор, подредената постна маса, там стоят и недоволствата.

А когато някой изяви глас, когато каже на висок тон, на открито – Не съм съгласен! Друг живот искам!- тогава той е балък. Балък защото е тръгнал да поправя непоправимото. „Вземай си куфара“, това често е отговора.

Най-лесното решение! Вземам го куфара, но не искам да бъда принуждавана от собствената си страна да се чувствам като просяк! Просяк по чуждите улици, само защото да оцелееш е борба толкова трудна в родината, че те оставя безсилен преди да си започнал.

Това ли е нашата мисия...да оцелеем?! Кога ще ни остане време да живеем?

Е.Туева